Аплодисменти за вокална група БОЛЯРКА от село Болярино :)))

А тук - и на живо :)

село Болярино - история

ИСТОРИЯ

Село Болярино се намира на 35 км.източно от гр. Пловдив. Разполага се между два продълговати баира. Почвата на землището северозападно е песъклива (комсал), а останалата част е чернозем. Височината на баирите е 213 м, а равнището на селото е 167 м над морското равнище.

Селото е с дълга история, но сякаш се ражда от нищото в годината след Освобождението. За съществуването му преди това разполагаме с оскъдна информация и материали.

Преди Освобождението селото се е наричало Бейкьой. Село Бейкьой е било малко турско село, в което са живеели двама богаташи. Единият – в южния край на селото се казвал Гяур Бей, защото знаел много добре български и братята му по вяра го нарекли Гявур Осман. Другият живеел в северния край на селото и се казвал Кара Бей. Селото било разделено на две махали – тази около Джамията се казвала Бейкьой, а в северната част била махалата Карабейкьой. Местните турци се занимавали със скотовъдство. Около 1870 г.в южния край на селото, като аргатин у богатия турчин Гявур Осман се преселва дядо Иван Кравая от село Рахманлий(сега Розовец). Той участвал в четата на Добри Войвода, но след залавянето му, Иван Кравая се приютява и укрива при бея на работа. По време на Освободителната война 1877г., Иван Кравая избягва от бея и тръгва за Рахманлий, където е живеело семейството му. Когато в тъмната нощ се добира до родното си село страшна гледка се открива пред очите му: то е превърнато в пепелище, а реката влачела трупове на убити хора.Иван Кравая тръгнал от село на село да търси близките си. Открива ги чак в Търново. Там с бившите си другари от четата посрещат руснаците начело с Генерал Гурко и им оказват помощ до идването им тук. Те назначават Иван Кравая за комендант в този край.

След Освобождението Дядо Иван отново се връща в Бейкьой, но селото е неузнаваемо – турците бягат към Цариград. Старият му приятел Гявур Осман също се готвел да напусне родното си село. От него Иван Кравая купува почти на безценица 50 уврата (сега 100 дка) земя, взима и дворното място на Осман и окончателно се заселва в Бейкьой.
Постепенно към селото прииждат и други заселници: Драганските и Алковите от Рахманлий, Коларовите от Ишеврен (сега с. Изворово), Мурджевите и Биримите от Идджелери (сега с.Средно Градище), Нейколар, Вълчевите и Калъчите от с. Дерелий (сега с. Голям Дол), Мишковци и Азикови от Автоево (сега с. Шишманци ), Татареви от Садъклий (сега с. Верен), Донювските, Пънделови, Арабаджиеви от с. Дерелий (сега с. Голям дол)и др. общо 51 рода. Турската миграция на изток продължила няколко години.Заселването и разрастването на селото е ставало постепенно.

Чирпанското земетресение от 1928 г. нанася големи щети на населението – 59 напълно разрушени къщи, 68 – полуразрушени и слабо повредени. Държавата подпомага единствено частичен ремонт на училищната сграда, а църквата и 230 сгради – разрушени или полуразрушени населението възстановява със собствени усилия и средства.

 И така до 1929 г. населението на с. Болярино е 1189 жители българи и разполага със 180 къщи, през 1933 г. селото наброява 1327 души, разпределени в 207 домакинства, с 200 къщи, притежава 23 000 дка земя, от която 17 416 дка обработваема площ, 1 000 дка гора, останалото общинска мера. Населението се занимава с обработка на земята и скотовъдство – има 800 глави едър рогат добитък, 180 свине и 3,287 овце.

 През 1945г. е построен Стопански двор І, с две помещения. През 1947г. е построена сградата на Кметството, в която на горния етаж се помещава Пощата, а на първия Здравната служба и администрацията на съвета. През 1948 е построен Стопански двор ІІ, а през 1949 – Стопански двор ІІІ. През 1952г. населението изгражда фурна за печене на хляб. През 1960 се строи и Универсалният магазин.

Към днешна дата в село Болярино живеят около 400 души, а голяма част от къщите са необитаеми, има 700 глави едър рогат добитък, 1020 овце, 43 бр. прасета, 480 пчелни семейства. Земята се обработва от трима арендатора.

СЪСЕДИ

След създаването на селото, няма точни сведения кой е бил първият български кмет , но се предполага че е бил Стойко Краваев. След него кметове са били Дончо Андреев, Ганчо Андреев. Известно е че селото през първите години е имало проблем със собствеността на гората. Автоевци (Шишманци) искали да я завладеят и е имало голям спор между двете села, имало побоища, стрелби и дори жертви. Водило се е дълго съдебно дело. Тогава кметът Дончо Андреев заминава за Цариград и донася документи от Гяур Осман, въз основа на които съдът присъжда 2/3 от гората за Бейкьой и 1/3 за Автоево. Бейкьовци, които са внасяли пари за разходи по делото и за ходенето до Цариград, си разпределили гората по тези суми като се образуват така наречените ЕСЕТА (едно есе е равно на четири уврата равняващи се на десет дка). Гората не се разделя, а се владее и ползва на дялове.

 Друг проблем селото и кметовете са имали със село Геренето(сега с. Белозем), които искали да завладеят територията чак до къщите на Бейкьой заедно с гробищата, но смелостта на управата на селото предотвратява това да се случи. Насрочва се среща между двете села до Гьорчовите и при споровете Дядо Ганчо Андреев смело удря с бастуна си коня на Дядо Витан, след което геренци напускат и се отказват.

КУЛТУРА

Турците си имали свое училище- Джамия, където ходжата е обучавал турските деца. След изселването на турците, Брезовският Окръжен училищен инспектор, започнал да настоява пред българите, да открият свое училище. Тогавашният кмет Дончо Андреев предложил училището да се построи на височината на изток. Майстор бил Димо Трифонов от с. Дебър (Македония). Изграденото училище е било на три етажа (рядък случай за онези времена), от които на първите два са се разполагали класните стаи, а третия-канцелария, в която се е помещавала и Общинската администрация.Училището отваря врати през 1881г.. Първият учител е бил българинът Гено Карабаджаков, родом от с. Колачево – Чирпанско. Той е бил 30 – годишен и е обучавал първо отделение състоящо се от 34 ученика. През 1922 започва строежа на ново училище „Христо Смирненски”, пълна прогимназия, с девет класни стаи, състои се от девет паралелки с по над 35 ученика, с оглед да задоволява нуждите на селото в продължение на 50 години. То е завършено през 1926 г., изключително със средства от населението, а издръжката му е гарантирана с 360 дка ниви от общинската мера. За съжаление към момента училището не функционира.

През 1925г., с лични средства и със събиране на книги от личните библиотеки на основателите се слага началото на Читалищната дейност в селото. Председател е Никола Дончев, библиотекар – Димитър Дзимбов. Първата поставена пиеса е „Иванко”. Мелницата в селото е преобразувана в театрален салон, където са се изнасяли пиеси и сказки.

През 1956 се полагат основите на читалищната сграда със средства дарени от населението. Завършването и откриването на Читалище „Христо Ботев” става през 1958г. Построената сграда е двуетажна, разполага с киносалон на две нива, библиотека с 4838 тома. През 2003г. секретарят на Читалището събра много експонати от бита на населението ни от миналия век и ги подреди в музейна сбирка.

В момента Читалището организира програми и тържества, с активното участие на учениците от селото по случай Коледа, Бабин ден, Осми март, Първа пролет. Предстои и откриването на „Стая на спомените”, при посещенито на която всеки един от нас може да се върне назад във времето и да открие корените си.

През 1957г. е построен паметник и оформен парк в центъра на селото в памет на „Загиналите за свободата на България”.

РЕЛИГИЯ

В селото е имало добре уредена Джамия, но не е имало православен храм и затова жителите на селото на доброволни начала през 1907 г. започват строеж на църква. Със собствените си каруци те превозвали каменни блокове, а италиански майстор строил сградата. Църквата е завършена и осветена през 1908г.

Първият свещеник е бил белогвардеецът Павел Василков, който е живял в построена къщичка до храма. Всички млади семейства са се венчали от Отец Павел, а децата им са кръщавани пак от него. След неговата смърт храма се е поддържал от Стефан Ламбрев, Отец Иван, а в настоящият момент от Отец Петър Шаламанов. След 1944 г. службите в църквата се разреждат до момента, в който тя окончателно спира да функционира и се заключва. През 1998 се ремонтира покрива й от Кметът Кольо Стоев. През 2002 се прави вътрешен ремонт. Оттогава тя е отворена за миряните. Ремонтът е извършен от Васил Калоферов от с. Белозем със средства от населението и спонсори, осигурени от Кметът на с. Болярино – Милка Вълчева. През 2009 е започнат нов основен ремонт на покрива, боядисана е фасадата на сградата, стените на Храма се изографисват за пръв път. Сменена е дограмата на прозорците и вратите. Ремонтът е подет от Кмета на с. Болярино – Пенко Пенков, със съдействието на Община Раковски и спонсори. Официалното откриване на черквата "Св. Йоан Богослов" беше на Гергьовден 2011 г.

Изготвил: Стефка Милиева, Тотка Грозева

Използвани материали:

1. Летописна книга на Читалище „Христо Ботев”;
2. Разказ на Иван Стойков, записан от Добра Дженева през 1965г.;
3. Разказ на Таню Коев;
4. Пловдивски окръжен вестник бр. 102/06.10.1926;
5. Пловдивски окръжен вестник бр. 551-26/26.09.1929;